Алекс беше добър човек… може би твърде добър. Той беше от онези хора, които винаги имаха усмивка за раздаване. Усмивка и помощ. Ако някой се нуждаеше от услуга, без значение колко малка или голяма, Алекс беше първият, който се включваше. „Не се притеснявай, аз ще го направя!” – тази фраза беше почти негово мото.

От малък беше научен, че любовта се печели. Винаги, когато помагаше вкъщи или правеше нещо, което родителите му одобряваха, те го хвалеха. Това го караше да се чувства обичан и приет. Но когато се случваше да сбърка или да не отговори на очакванията им, тишината у дома ставаше тежка. Така Алекс неосъзнато се научи, че трябва да бъде „добър“ – да се жертва, да се усмихва, да бъде този, на когото всички могат да разчитат.

С годините тази роля се превърна в неговата идентичност. Колегите му го обожаваха, защото винаги оставаше след работа, за да довърши нечий проект. Приятелите му разчитаха на него за дребни и големи услуги – от това да ги закара на летището в три сутринта, до това да се грижи за кучето им по време на отпуската. Алекс дори не се замисляше дали може да откаже. Не… той не беше такъв човек. 

Обожаваше да подарява подаръци, да организира изненади, да вижда благодарността в очите на другите. Усмивката на другите беше неговата награда.

Убеждението на Алекс беше, че ако не бъде полезен, хората ще си тръгнат. А мисълта да остане сам го ужасяваше.

Но напоследък нещо се беше променило. Алекс сякаш нямаше сили. Чувстваше се уморен и претоварен.

Понеделник

Денят започна с паникьосано обаждане от колежката му Мария. „Алекс, може ли да ми помогнеш? Закъснявам със сроковете, а ти си толкова бърз в тези отчети!“ Алекс имаше свои задачи, които трябваше да завърши до края на деня, но не успя да ѝ откаже. „Ще ти го изпратя след час!“ каза той.

Докато работеше върху отчета, телефонът му звънна. Възрастния му съсед чичо Вальо. „Алекс, телевизора пак не работи. Можеш ли да минеш да го погледнеш набързо, когато се прибереш довечера?“ Алекс въздъхна тихичко, но се съгласи. По-късно трябваше да закара и брат си до банката. Имаше да подава някакви документи и искаше Алекс да му помогне. „Ще ти отнеме само час,“ увери го брат му.

В края на деня Алекс беше изтощен, но доволен, че е помогнал на всички. Усети се леко тъжен… правеше другите щастливи, но самият той не помнеше кога за последно е изпитал радост.

Вторник

Още не беше отворил очи, когато телефонът му звънна. Приятел му звънеше с молба да го откара на автосервиза, защото колата му отказала да запали. Алекс прие. Не можеше да остави приятел в трудност.

В офиса ситуацията беше подобна… Началника му възложи допълнителна задача, която беше на друг колега. „Само ти можеш да го направиш толкова бързо,“ каза шефът с усмивка. Алекс се почувства поласкан, но и някак… изморен.

Той все още се усмихваше – това беше автоматичната му реакция. Но в ума му сякаш се прокрадна мисълта: „А на мен кой ми помага, когато закъсам?“

Вечерта съседът отново го потърси – този път за помощ с монтиране на рафт. Алекс прие, макар че вече усещаше как напрежението го притиска и има чувството, че няма да издържи. Вечерята си я изяде прав… на крак. Не можеше да седне спокойно, защото го чакаше още работа.

Сряда

Дните на Алекс се сливаха в еднообразие. Телефонът му звънеше постоянно – поредната услуга за приятел, поредната задача, която не беше негова. Нямаше време да се храни спокойно, да се разходи или дори да погледа телевизия като нормален човек.

Часовете се изнизаха като миг. Той едва имаше време да изпие една чаша кафе, преди да се наложи да тръгне към следващата задача. Вечерта и майка му звънна и искаше да прегледа сметките ѝ за електричество. След това като за „капак“ се отби и негов познат с молба да му вземе пратката от офиса на куриера утре, защото щял да излиза от града и няма възможност.

Когато Алекс приключи всичко, беше почти полунощ… Гледаше празния си лаптоп, на който от седмици се канеше да започне свой проект за илюстрации на детска книга.

Проектът беше нещо специално за него. Тази книга беше неговата мечта още от студентските години – цветна, топла, с герои, които събираха деца и родители около една история. Алекс искаше да създаде свят, в който децата могат да се изгубят, свят на магия и вълшебство, какъвто той никога не бе имал като малък. Но времето все не стигаше… Ръцете му го сърбяха да нарисува поне един от героите. Вместо това затвори лаптопа и въздъхна тежко. Усети как тежестта в гърдите му нараства. Беше разочарован и неудовлетворен от себе си. „Утре…“ прошепна сам на себе си. „Ще започна утре.“

Събота

Седмицата продължи в същия дух, докато не дойде събота, когато беше обещал на братовчед си помощ с преместването. Алекс прекара целия ден, местейки кашони и мебели. Беше заобиколен от хора – братовчед си, приятелите му, дори двама от новите съседи бяха дошли да помогнат.

Когато една от чиниите падна и се счупи, хората се заговориха. Някой разказа шега, а всички се смееха и кикотеха. Алекс, обаче, осъзна, че не беше част от този смях… от тази близост. Докато подреждаше кашоните, забеляза как всички говореха за планове и мечти, но никой не попита какви са неговите. Никой не го попита как е, какво прави. Никой не се интересуваше как се чувства. За пръв път това усещане го удари с пълна сила. Той беше там… работеше, помагаше, но сякаш беше невидим.

Когато се прибра у дома, Алекс се почувства напълно празен. Нямаше сили дори да стигне до спалнята. Хвърли се на дивана в хола, хвана едно старо одеяло и извика верния си другар – кучето му, Мърфи. Мърфи получи странното си име, защото, както Алекс често казваше, „нищо в живота ми не върви както трябва, но поне имам теб.“

Дълго се въртя, но не можеше да спи от изтощение. Пусна телевизора, а светлината му осветяваше стаята, докато Алекс незаинтересовано сменяше каналите. Просто искаше нещо, което да запълни тишината. Попадна на някакъв филм. Той се поколеба дали да го гледа, но реши да го остави, защото видя, че е с Адам Сандлър. „Поне ще е нещо смешно,“ каза си.

Докато филмът течеше, Алекс забеляза нещо, което го накара да наостри уши. Първоначално не беше впечатлен, но в някои моменти героите обсъждаха проблеми, които му звучаха твърде познато – страх да кажеш какво наистина мислиш, нужда да угодиш на другите, за да те харесват.

Но истинският удар дойде, когато героят на Джак Никълсън, който играеше терапевт, заяви на героя на Адам Сандлър: „Ти позволяваш на хората да те тъпчат, защото се страхуваш да не ги разочароваш.“

Алекс замръзна. Терапевтът на екрана сякаш говореше не на героя… а на него. На Алекс. Превъртя сцената още веднъж, а после още веднъж…

„Това съм аз,“ прошепна той, докато Мърфи тихо подпря глава на крака му. „Аз съм този, който не може да каже „не“. И затова съм тук – сам, празен и изтощен.“

Тази нощ Алекс не спа. Лежеше в тъмното, а умът му препускаше през всичко, което беше преживял. Мислеше за годините, които беше отдал на другите, за мечтите, които беше отложил, за малките удоволствия, които беше отказал на себе си.

Мисълта, която не му даваше мира, беше: „Всички тези хора… Толкова години ги поставях на първо място. Но някой някога поставил ли е мен на първо място?“

На следващата сутрин Алекс прекара часове в размисъл. Вече не можеше да избяга от въпроса, който филмът беше оставил в ума му: „А ако кажа „не“?“ Реши да опита и започна с нещо малко. Когато съседът му дойде с молба за помощ отново, Алекс отговори: „Съжалявам, но днес съм зает.“ Сърцето му заби силно, очаквайки разочарованието, но съседът само кимна и си тръгна.

Това беше първият му малък успех.

По-късно през деня Алекс си спомни една публикация в интернет, която беше виждал преди време и се разрови да я намери. Тя гласеше: „Границите не те правят лош човек – те правят живота ти по-спокоен.“ Реши да посети страницата и намери статия за хора, които изпитват страх да разочароват другите. В статията пишеше, че границите не само защитават теб, но и помагат на другите да те уважават истински. Алекс осъзна, че ако не постави себе си на първо място, никой друг няма да го направи. В края имаше насоки откъде може да започне всеки, който има проблеми с поставянето на граници. Това го подтикна да направи нещо необичайно.

Седна и написа съобщения на всички, които очакваха нещо от него. „Съжалявам, но имам нужда от време за себе си. Няма да мога да помогна този път.“

След това си направи чаша кафе и седна пред лаптопа. Отвори файла със скиците на книгата си.

Ръцете му трепереха от вълнение, когато отвори нов слой в графичната програма. Започна да скицира – малка фигура на дете, неговият главен герой. За пръв път от години почувства спокойствие и радост.

Мърфи седна до него, свивайки се на кълбо. Алекс го погали и си помисли: „Оттук нататък не само ти, Мърфи, ще си мой приоритет. И аз заслужавам да бъда такъв.“ За първи път от много време Алекс се усмихна. Не за някой друг. За себе си.

Историята на Алекс не свършва тук. Борбата с неговите страхове от самота и навиците да угажда на другите тепърва започваше. Но той разбра едно – животът, който бе изградил, не му принадлежеше. А свободата започва с малките „не“.

В крайна сметка животът е твърде кратък, за да живееш само за другите.